Прието е след избори да се правят анализи и в това

Прието е след избори да се вършат анализи и в това шоу се включват всички равнища на връзката. Тези равнища са многослойни - от телевизионните систематизирания на дежурните политолози до спонтанните моабети из кварталното пазарче или в локалната бакалница. Ще ви издам една моя скромна загадка - анализите, освен това на всички нива, са ми по-интересни от резултатите. Слушам радио, виждам телевизия - това върша като всички, само че ми е изключително наслаждение да разузнавам какво си дума поданството по пейки и кафененца. Понякога и самичък предизвиквам поданството да се поизкаже, в случай че то ми се стори прекомерно дискретно. Правя го, като пускам някоя по-радикална идея. Примерно подмятам нещо такова, с безапелационен звук и с наблягане: " Абе, по-добре старите въшки, щото новите по-силно хапят ". Или пък някоя видимо ефектна, само че в действителност смазваща с нелепостта си фешън поговорка от рода на: " Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят ". После зачаквам и от време на време вметвам поддържащи огъня фраза. Почти постоянно потича многолюден, реактивен дебат, в който убедеността на хората в правотата им е постоянно единствена константа. Другото е извънредно пъстро ветрило от хрумвания: по какъв начин парАта командва всичко и по какъв начин всички избори са купени; по какъв начин децата на комунистите са милионери и всички са в Америка; по какъв начин Иван Костов и до момента дърпа конците, откакто ограби България; по какъв начин еврейската мафия ръководи света; по какъв начин руснаците ще се нервират най-после и ще палнат фитиля на планетата; по какъв начин " по-добър от Бойко няма и скоро няма да има ", или по какъв начин " банкянският тиквеник единствено лапа и лъже "... 
Понякога се запитвам - за какво върша това? Дали е нормално политическо любознание от моя страна, дали 

е манипулативно професионално клеветничество? 

Или даже недостатък, недостатък някакъв мой, обвързван примерно с прочувствени дефицити? Не знам, отново споделям. Обикновен сеирджийски нагон е, евентуално. Надявам се да е почтен. Освен това си давам ясна сметка, че моята позиция единствено видимо е на " умника в профил ". Всъщност сякаш дълбоките ми убеждения и прозрения са таман толкоз наивни, колкото и на събеседниците ми. 
Ала при тези си наблюдения се убедих, че хората избират за кого ще гласоподават основно по две аргументи: 
А) По сметка. Това А) се дели на две: 
1. Лична такава - дамата работи в пощата; свако е приятел на кмета, или дори;  дадоха ми 50 на ръка, що да ги не взема. 
2. По рационалност и целенасоченост. Примерно тоз даде обещание да насади дръвчета или да понижи данъците; оня пък асфалтира улицата и направи градинка и тротоари. 
Има и втори тип гласоподаване, много публикуван, прочее. Да го формулираме като: 
Б) Емоционален избор. Изчерпва се с пояснения от този жанр: " За този пък кривия в никакъв случай няма да гласоподавам " ; " Така хубаво приказва индивидът, все едно са му го написали " ; " Не я ща тая, наподобява на първата ми жена - мръсница и в червата ", " Айде да си вървят към този момент тез, до гуша ми пристигнаха, все същите муцуни. "  Или: " Тате беше с тези, или пък дядо тези го биха и затвориха... "
Та по този начин. Сега обаче ще приключа с фейлетонната част на опуса си и ще си разреша наблюдението, че изборите от ден на ден се трансформират в избор 

сред партийната система и нещо друго, 

което хората не формулират ясно към момента. Голямата част негласуващи, както и тези, които гласоподават с " Не поддържам никого ", са съперници на партийността. (Впрочем какво стана със наложителния избор, поради който се сътвори и опцията " не поддържам никого "? И каква е разликата сред да не идеш до урните и да гласуваш " не поддържам никого "? Има ли наказания за негласуване; в случай че няма, що за обвързване е това?) 
Случилото се на тези избори, изключително в София, стартирането на идентични бюлетини от непримирими другояче в партийните си пристрастия хора, както и от такива, които станаха електорат на един млад запалянко, приказва за обезценка на партийното. Това, съчетано с невисоката интензивност, е също такава индикация. 
Но положително ли е то, или неприятно? Не бързам да го отрека, нито да се прехласна. То е част от международна наклонност. Ненавистта към партиите е била мощна у нас и през други времена, тя е иманентна част от психическите и политическите особености на всяка общественост. Призивите за " единение на нацията " са били в основата и на разпускането на партиите през 1934 година на предишния век,  те са и в основата на относително лекото приемане на еднопартийната система след 9 септември 1944 година Но да има или да няма борещи се между тях за власт партии е фундаментален въпрос на демокрацията и ръководството на една страна. Спомням си по какъв начин удари партийното и една коалиция в Германия сред божем непримирими и крайни политически сили преди години...
Подобни неща приказват за идни и евентуално много радикални промени в политическото държание на целокупното поданство освен у нас, само че и по света. То е обвързвано с вяра, само че и с несъмнени, освен това огромни опасности. 
Защото да се избират сполучливо умни и непродажни управници е допустимо единствено тогава, когато тези, които ги избират, сами са умни и непродажни. 
А съдейки от " шпионските " си занятия, оставам при заключението, че сме надалеч от този стадий.